My Beauty Madness

За тази публикация ме вдъхнови моята обилно татуирана сестричка Mirsea.
До голяма степен тя е отговорникът за наличието на първата рисунка по тялото ми, а също и за последната.
В тази си публикация ще ви разкажа за татуировките ми, какво ме подтикна да ги направя и разни други неща.
Както всичко друго във външния ми вид, така и татуировките ми са плод на спонтанно и напълно необмислено решение. Една единствена татуировка си направих след дълго премисляне и тя е единствената, за която съжалявам и която съвсем наскоро заличих.

Всичко започна преди 12 години, когато, тогава още непълнолетната ми сестра, се прибра вкъщи татуирана. Веднага реших, че това е “много яко” и буквално след няколко дни и аз бях на стола на един столичен татуист. Знаех, че искам трайбъл. Нищо повече. Тогава още не беше така разпространено и модерно да си изрисуван и не се гледаше с добро око на татуировките, затова държах моята да не е на много видно място. Избрах да я направя на кръста (даа, много банално и чалга, знам).
След 15 минутно умуване, измислихме сравнително семпъл модел и след 3 часа бях вече “белязана”.
Дали болеше? По дяволите, да! Но болката от татуирането е някак сладка. Не мога да я опиша, наистина. Излизайки от студиото знаех, че това няма да е последният ми татус.


Втората ми татуировка направих отново импулсивно. Правех компания на приятелка, докато рисуваха нея и в един момент просто казах на младежа: “Хайде да татуираш и мен”. Този път мястото беше още по-”дискретно”. Вдясно по линията на бикините. Дори когато съм по бельо или бански, татуировката не се вижда.


Третият ми татус беше дълго премислян. Той беше подарък от съпруга ми за рождения ден и исках да има много символика в него. Реших, че искам да означава “Вечност”. Прерових целият Гугъл, докато открия китайски речник, за да намеря правилните йероглифи… тогава не знаех, че само няколко години по-късно, всеки втори ще бъде изрисуван по подобен начин и всяко студио ще има цял каталог с йероглифи. Ако дори предполагах, че това ще се случи, едва ли би ми хрумнало да изпиша “вечност” именно на китайски.


Хората са казали, че няма нищо вечно. Очевидно са прави, защото моята татуировка, означаваща “вечност”, не се задържа дълго на гърба ми. След като Mirsea се появи с поредния нов татус, не ми трябваше много и я накарах да ме заведе при своя татуист, за да покрием прословутите йероглифи с нещо друго. Той изобщо не беше очарован от идеята ми за поредния трайбъл и дълго се опитваше да ме навие да направя нещо фотореалистично, но аз упорито настоявах и така се сдобих с нещо огромно и неопределено на гърба си, отново без дълбока символика и някакъв особен смисъл.


Направата му отне 4 часа и ако първите 3 и половина от тях бих нарекла дори приятни, в последните 30 минути исках да крещя от болка. Въпреки това, няколко дни по-късно отново лежах на кушетката, за да освежим и поуголемим останалите ми две татуировки. Това беше особено наложително при втората, защото малко се беше разтеглила и поотпуснала след бремеността, а разрезът за секциото беше засегнал единия ѝ край.





На есен възнамерявам да продължа и тази на гърба ми, като идеята е да се спуска отстрани надолу към кръста. Също е необходимо и още малко да се поработи над прикриването на йероглифите които все още се забелязват на места.

Защо се татуирах?
Отговорът е прост – защото искам. А аз съм свикнала да постигам всичко, което искам. Пък в случая дори не се изисква някакво особено усилие от моя страна.
Влагам ли някакво особено значение в татуировките?
С риск да скандализирам всички, които смятат, че това е нещо съкровено, дълбоко и трябва да крие особен смисъл… не. Харесвам татуирани хора. Намирам нещо изключително секси, смело и индивидуалистично в решението да се изрисуваш. Естествено, аз самата намирам смисъл в моите татуировки, но той не е в самото значение на рисунката, а в удовлетворението от това, че отново съм направила това, което искам, съзнанието, че разполагам със собственото си тяло, че мога да правя с него каквото пожелая, без да се съобразявам със стереотипи, норми и ограничения. За мен това е просто един вид бунт срещу тесногръдието и страха да си различен, срещу ограниченията, които сами си поставяме.
Боли ли?
О, да! За тези, които нямат татуировки сигурно ще прозвучи извратено, но тази болка е толкова приятна, че не бих се отказала от нея. Усещането е изключително, притокът на адреналин също. Сигурна съм, че когато вече не желая да си правя повече рисунки, със сигурност ще ходя през няколко години да освежавам наличните. Просто заради това усещане.
Дали бих подтикнала някого към решението да се татуира?
Не, никога! Първо, защото това е белег за цял живот. Да, може да се коригира, да се прикрие с нещо друго, но си остава татуировка. Не може да се премахне, въпреки гръмките реклами за безболезнено и пълно заличаване. Няма такова нещо като пълно заличаване. Винаги остава следа. А освен мастилено петно, остава и доста грозен белег.
Всеки, който реши да си прави татуировка трябва да е наясно с това и да знае, че вземе ли това решение, то е окончателно.
И второ… Никога! Ама никога не си правете татуировка, за да се харесате на някого! Никой мъж няма да върне красива жена, само защото не е татуирана, но има много мъже, които биха я върнали, защото е. Все още има хора с предразсъдъци, все още има работодатели, които смятат татусите за нещо недопустимо. Не си вкарвайте подобен автогол, ако не го правите само и единствено за себе си.