Да осиновиш куче… или защо отсъствах толкова дълго



Тази публикация няма нищо общо с козметиката, нито с красотата… поне не с тази красота, която е обект на блога. Но нима има нещо по-красиво от чувството, че си помогнал?
Някои снимки в статията не са подходящи за чувствителни хора, нито темата е за тези, които не обичат кучета. Ако сте от първите или вторите, просто не отваряйте.

Преди около месец реших да осиновя куче. Не беше импулсивно решение, отдавна исках да го направя, но доскоро нямах възможност за това.
В България има много приюти и няколко организации, които се грижат за бездомни животни – прибират ги, лекуват ги и им търсят домове. Една от най-добрите и перфектни организации е ANIMAL RESCUE SOFIA. Знаех, че ако отида при тях, ще получа перфектно здраво, кастрирано, ваксинирано и чипирано куче. Аз обаче търсех дребно куче. Не бебе, а вече пораснало животинче с малък размер, а това се оказа трудна задача. Дребосъците рядко оцеляват достатъчно дълго на улицата, за да стигнат до приют…
Започнах трескаво ровене из Фейсбук групи и страници на приюти из цялата страна в търсене на моето животинче. Най-накрая я намерих във Велики Преслав – една тъжна остра муцунка, засенчена от две огромни, стърчащи уши.

Въпреки, че от приюта ме предупредиха, че кучето е много слабо и с частично отрязана лапичка, определено не бях подготвена за реалното му състояние. Пред мен беше един едва държащ се на трите си крака скелет, който може би някога е бил куче. Козинката беше опадала на места, задницата беше цялата в рани… няма да се впускам в подробности. Следващите ми три седмици бяха запълнени от ежедневни посещения в различни ветеринарни клиники и след една операция, инжекции, сума други лекарства, няколко антибиотика, огромно количество храна и витамини, малкият трикрак скелет се превърна в една пухкава бяла топка, която очаква протеза, с която ще може да тича отново.

Няма да казвам колко е хубаво усещането и какво удовлетворение носи това да виждаш, че си върнал едно същество към живот. Изразът на огромните обичащи очи и звука от радостното скимтене пред вратата, когато се прибираш вкъщи… това осмисля всички усилия.

Та… с две думи – това е оправданието ми, че толкова време занемарявах блога и ни най-малко не ми беше до грим. Надявам се да не сте ме забравили, защото се завръщам с нови сили, а в списъка ми със задачи има десетки публикации и доста нови видеоклипове, с които се заемам още в понеделник.

Целувки от мен и от Хари (която всъщност е женска, но синът ми не пожела да ѝ даде друго име…)


Преди

Сега






4 коментара

  1. Ох..душичка сладка! Адри, ако мога да те наричам така - ти ми ставаш все по-симпатична..Имаш голямо сърце! Няма по мили душички от тези животинки.. Хари е щастливка!


    ОтговорИзтриване
  2. Хари е страхотна! Разликите на снимките преди и сега са поразителни!

    ОтговорИзтриване
  3. Ето заради такива ХОРА, все още имам някаква надежда, че вярата ми в тях ще се върне. Браво, дано има повече ХОРА като теб. Поздрави

    ОтговорИзтриване
  4. Невероятна постъпка! Надявам се от сърце да има още много хора като теб.

    ОтговорИзтриване

Радвам се на всеки ваш коментар, не го спестявайте :)