*Приликата със заглавието на романа на Маркес не е случайна. Защото има твърде много общо между последиците от холерата и тези от един криворазбран идеал - комунизма.
Звън на кристал и на смях, на сребърни прибори в порцелановия сервиз, приглушени разговори, виенски валс...
Тя е ослепителна в дългата си рокля от френска дантела в цвят слонова кост. Кестенявите ѝ коси са прибрани в нежни вълни на тила, откривайки гладката бяла шия и младежкото сияние на гладките ѝ скули.
Той е елегантен в сивия си костюм, с изправена стойка и безупречни маниери. Доста по-възрастен от нея, но така неустоим с проницателния си поглед, ерудицията си, ума като бръснач, добрите очи и тази усмивка...
Разменят си погледи крадешком над рамото на събеседниците си в салона и вече знаят, че искат да се гледат завинаги.
Разбира се, не знам дали се е случило точно така, но в представите ми именно по този начин е започнала тази огромна и изпепеляваща любов, продължила над 40 години и завършила повече от трагично.
Тя е моята пра-пра леля и кръстница Райна, а той е Димитър Наумов, син на големия български възрожденец Атанас Наумов и в периода на разказа ни е един от най-близките секретари на цар Борис III.
Знам за тях не много, но достатъчно - това, което ми е разказвала моята баба, нейна племенница, и откъсите, които откривах в историческите хроники от едни сякаш забравени времена - тези преди и след 9 септември.
Тя произлиза от рода на генерал Марко Андреев, моят пра-пра дядо и младостта ѝ преминава сред охолство и приеми, като част от някогашната аристокрация.
Любовта между двамата пламва и не след дълго той ѝ предлага брак.
Във всяка тяхна стара снимка се вижда обожанието в нейните очи и нежността в неговата прегръдка.
Той я отвежда със себе си в Щатите, където е изпратен в качеството си на пълномощен министър. Двамата изкарват там 5 невероятни години, в които присъстват активно в политическия и социален живот на Вашингтон и Ню Йорк, част са от гостите на приема за честване встъпването в длъжност на Рузвелт и се сближават с вашингтонския елит. Но това щастие е само временно...
Втората Световна Война е в разгара си.
В една мразовита, но слънчева декемврийска утрин през 1941 година, Димитър отпива глътка кафе, преглеждайки пресата до прозореца. Този кратък миг на спокойствие насред война бива унищожен от шокиращото заглавие, което той вижда във вестника: "България обяви война на САЩ"... това е някаква шега... абсурд!**
Уверен, че става дума за грешка, Наумов с открита телеграма поискал опровержение от София и уверявал всички, че „слуховете за обявяване на война са повече от невероятни и комични“, а в САЩ се приема за невъзможно България да обяви война на Америка.
За съжаление абсурдът се оказва самата истина и макар чак 6 месеца по-късно, САЩ също обявяват война на България на 5 юни 1942 година.
С посланическата му кариера очевидно е свършено и Димитър и Райна продължават живота си в София по време на войната. Той участва активно в политическия живот на страната до смърта на цар Борис.
Двамата губят свои близки по време на бомбардировките, но остават винаги заедно и все така обичащи се и в добро, и в лошо. Дори не са подозирали, че лошото тепърва предстои и краят на войната е всъщност само началото.
След деветосептемврийския преврат Димитър, Райна и целият им приятелски кръг са неудобни за новия режим. Започват гонения, репресии, насилие. Много от роднините им биват съдени и убити. Само няколко месеца след това, Димитър е арестуван и изпратен в лагера „Николаево”, а след това е преместен в лагера „Белене”.
Райна е заточена заедно със своя приятелка в село в Родопите, където прекарва 5 години.
Наумов е освободен е от лагера „Белене” през 1951 година.
Първото нещо, което той прави когато излиза на свобода, е да прерови под дърво и камък, за да разбере къде е Райна, жива ли е и да отиде при нея.
Мога само да си представя каква е била емоцията на тази среща след цели 5 години раздяла, в които тя е вярвала, че той е мъртъв. Представям си и сълзите ѝ, виждайки какво е останало от някогашния здрав, достолепен мъж след 5 години в лагер.
Двамата се прибират в София, където живеят скромно с това, което не е иззето от комунистите. Любовта им остава все така силна до самия край.
След годините в лагерите той е със силно разклатено здраве. Никога не е отново същият човек.
Една вечер, когато двамата се прибират от операта пеша към къщи, той пада и издъхва на улицата в ръцете ѝ.
Тя живя сама още 20 години. В едно малко двустайно апартаментче на "Дондуков", където открих всички тези снимки и съкровища и още много други след смъртта ѝ. Може би локацията на апартамента не е случайно избрана - най-близката до последното място, на което тя го е държала в прегръдките си на паважа.
Съседите ми разказваха каква величествена дама била в черната си траурна рокля и шапка с воалетка когато се е нанесла. Самотните си години тя е прекарала, учейки съседските деца на английски. Те вече не са деца, но още я помнят с любов - любовта, която тя не е могла да получи от свое родно дете.
През последните години от живота си беше прикована на легло от коксартроза и страдаше от деменция. По цели дни и нощи разговаряше със своите починали близки. С приятелката си, с която са били заточени заедно в Родопите, на чието рамо е плакала, не знаейки дали любовта на живота ѝ е още жив някъде из лагерите или отдавна гние в ямата до Орландовци, заедно с останалите жертви на Народния съд.
И най вече разговаряше с него - с Димитър. Дори на 99 години, имаше още нежност и кокетство в гласа ѝ при тези разговори.
Почина два месеца преди да навърши 100.
Последното ѝ желание беше да бъде погребана в един гроб с него, с дантелената си рокля в цвят слонова кост и с брачната халка на пръста си. Аз бях там когато я положиха.
И днес лежат там заедно - един до друг завинаги - купчина кости, прах и дантели от едно отминало време.
Много трагична, но прекрасно обрисувана с думи от вас история!
ОтговорИзтриване